„Песента бе нейния живот“

„Едит Пиаф“ по Симон Берто

Не чета много, не само времето ми е виновно, но и липсата на навик. В последните месеци за щастие промених това в ежедневието си. Последната книга, в чиито свят се бях потопила до вчера, беше биографичната книга на Едит Пиаф, написана от нейната сестра.

Явно годината ми е отредена на полъха на Париж. С книгата усетих този град по един нов и по-мистериозен за мен начин. Но още повече се повлиях от живота на тази жена – толкова динамичен, осеян с много късмет и същевременно също толкова много обречен.

Никога до сега не бях се замисляла над песните на Едит Пиаф, не бях проявявала интерес и към нея самата. Водена от визията й, излъчването й, не усещах симпатии към нея като творец. Признавам си, много обичам да се запознавам с биографиите на велики личности и поради това посегнах и към книгата за нея. Обичам да търся кое е онова, което създава тези личности велики и ги води по пътя към техния връх.

Не очаквах да открия толкова борбен човек, когато се зачетох в началото. Родена на улицата, невиждаща в детството си заради немърливо отглеждане от страна на баба й и дядо й, тя си спомня, че в този период не е слушала музиката. Виждала я е във въображението си, усещала я е като картини и единствено това я е правело щастлива и жива. От пеене по улиците Пиаф се превръща в третата най-добре платена артистка за своето време в света. А в основата на всичко това е нестихващата любов – любов към музиката, любов към хората, любов към мъжете, които непрестанно е срещала, любов към живота. Трудно ни е понякога да разберем хората, отдадени на другите, загърбили своето собствено спокойствие и лежерно ежедневие и стремящи се към това да се раздават – да се раздават до последно, докато изгорят и изчезнат в себе си. Често ги съдим, любопитни сме към живота им извън сцената, искаме да ги видим обикновени, малки и незначителни, за да си докажем понякога, че това, че ние сме останали такива не е наша отговорност, а на някой друг – кой ли, никога не го познаваме, но винаги е някой друг. И продължаваме да не разбираме хората, които пеят за нас, които играят за нас, рисуват и изобретяват за нас, не успяваме, а често и не искаме да открием кое е онова, което ги прави такива. А то е любовта – в нейно всяко измерение.

Симон Берто пресъздава в думи мислите на Пиаф за себеотдаването на твореца към неговата публика:

„Песента бе нейния живот. Тя и даваше всичко, но и я правеше още по-самотна, потапяше я в самотата … самота, която ви задушава и която се познава след аплодисментите.

- Момон, публиката е гореща в своята черна дупка. Всички тия хора те притискат в обятията си, разтварят сърцето си за теб. Любовта им те преизпълва, също както твоята преизпълва тях. Те те жилаят, ти им се отдаваш. И ти пееш, ти викаш, ти крещиш от удоволствие. А после залата угасва. Ти си още топла в гримьорната. Те са още в теб. Вече не тръпнеш, но си удовлетворена.

И ето те на улицата. Тъмно е … Сърцето ти се свива от студ … Сама си … Тия, които те чакат пред служебния вход, не са същите хора. Те не те галят, те те сграбчват. Очите им почват да те съдят. А усмивките им хапят … Артистите и публиката не бива никога да се срещат. Спусне ли се завесата, артистът трябва да излети като гълъба на илюзиониста!“

Пиаф не обичала големите букети и кошниците с цветя, които получавала след всеки концерт, след всяко изпълнение. Но се озарявала от малки букетчета теменужки или други градински цветя, изпратени в гримьорната й от някоя дама – домакиня у дома или младо момче, което нямало доходи, но обожавало песните й. Често дори е искала да се срещне с тези нейни почитатели. В тях тя виждала истинската любов към нея и признателност към творчеството й.

Дали можем да разберем наистина творецът? Осеян от паметни мигове и срещи, докосване на публиката по незабравим и непреходен начин, но същевремено и лутане в търсене на мъжа до себе си, неколкократно лечение от морфинова зависимост и болест, която я е обрекла – за нас това едва ли би било „живот в розово“ /както пее Пиаф в една своя песен/, но за нея е било и тя твърдо е вярвала в това! Дали можем наистина да разберем човекът – творец? Или той си остава завинаги сам на върха? В една от последните, но и най-велики песни на Пиаф, тя споделя, че за нищо не съжалява … и е платила цената си.

Не! Съвсем за нищо …
Не съжалявам за нищо!
Ни за стореното добро,
ни за зло. И ми е все едно…
Не! Съвсем за нищо.
Не съжалявам за нищо!

Платено е, метено, вече край
на миналите ми дни!
С моите спомени аз
огън запалих днес.
Моите мъки, моята страст,
за какво ми са те?
Животът ми, без тъга
с теб започва,
сега!

…